На 3 януари 1903 г. Централният Македоно-Одрински комитет взема решение за въстание, което да освободи Македония и Одринска Тракия. Това решение е продиктувано от Берлинския конгрес, който разделя земите, населени с българи, на три части. След Съединението през 1885 г. националният идеал се фокусира върху търсенето на конкретни възможности и подходящи международни условия за освобождението на Македония и Одринска Тракия.

Борбата за тези земи започва още през 1879 г. с Кресненско-Разложкото въстание, което е неуспешно. Предвидените в член 23 от Берлинския договор промени, касаещи създаването на органически устави за управление с широко местно представителство, не са осъществени от Високата порта. На 23 октомври 1893 г. в Солун е създадена Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация (ВМОРО), чиято цел е освобождението и последваща автономия на Македония.

Първоначалният стремеж на ВМОРО е автономия на Македония, а не присъединяването ѝ към България, което е продиктувано от страха от евентуална военна намеса на съседни балкански държави и реакцията на Великите сили. Инициатори на организацията са шестима души, сред които Христо Татарчев и Даме Груев. По-късно към нея се присъединява и Гоце Делчев. През 1896 г. са създадени седем революционни окръга, обхващащи територия от Одрин до Битоля.

Паралелно с ВМОРО, в София е създаден Върховен Македоно-Одрински комитет, съставен предимно от офицери и емигранти от Македония, който често действа в съгласие с българското правителство и княз Фердинанд. Разривът между двете организации настъпва, когато начело на комитета застава генерал Иван Цончев. Той се обявява за автономия, постигната с въстание, но след това за присъединяване към България, докато ръководителите на ВМОРО, наричани „централисти“, настояват за автономна, но напълно независима Македония.

Преди разцеплението двете организации организират общо 132 сражения на чети с османската войска за четири години, с над 4200 участници срещу 70 000 турски аскер. Революционната борба е съпътствана и от провали, като нападението на четата на Коте Голчев през 1897 г. в село Виница, което води до ареста на над 500 членове на организацията. В началото на януари, след полицейска проверка в Солун, са открити револвери у двама ръководители на ВМОРО, което води до нови арести и изтезания в Кукуш.

Въпреки тези трудности, дейци на Върховния Македоно-Одрински комитет се събират в Солун на 2 януари 1903 г. и вземат решение за всеобщо въстание през пролетта, което избухва на 20 юли. На конгреса присъстват 17 души, включително Иван Гарванов, Спас Мартинов и Димитър Мирчев, но отсъстват представители на Одринския район, където въстанието впоследствие е масово. Решението е обосновано с „особеното положение на страната“ и опасността от нови опити за въстание.

По информация на 24 часа.