Споразумението за съвместна отбрана между Саудитска Арабия, Турция и Пакистан, наричано „ислямско НАТО“, предизвиква анализи за промени в баланса на силите в Близкия изток. Въпреки че страните подчертават, че то допълва съществуващите отношения и не противоречи на ангажиментите към НАТО, споразумението показва нарастващ стремеж към задълбочаване на регионалните партньорства. Това поражда въпроси относно бъдещото влияние на САЩ в региона.
Анализатори посочват, че новите споразумения за сигурност са част от процес на формиране на нова регионална система, след години на спадащо доверие в САЩ. Те обаче не означават непременно заместване на американското присъствие, а по-скоро изграждане на многослойна система за сигурност и укрепване на сдържането. Споразумението отразява намаляваща зависимост от американската защита и възникването на нови регионални споразумения извън рамката на „Авраамовите споразумения“.
Моментът на сключване на споразумението е особено значим, тъй като трите държави са били обект на ирански атаки след американски и израелски удари. Турция разполага с втората по големина армия в НАТО, Саудитска Арабия е втората най-богата на петрол държава, а Пакистан е ядрена сила и посредник между САЩ и Иран. Бившият американски президент Доналд Тръмп похвали споразумението като пример за по-ефективна самозащита на тези държави.
Експерти от британския изследователски център „Чатъм Хаус“ отбелязват, че САЩ остават важен партньор, но действията им са непредсказуеми. Слабостта на американската визия за региона е липсата на място за палестинска държава и концепция за взаимодействие с неарабски страни. Споразумението сочи към регионално пренареждане след „Авраамовите споразумения“ и представлява провал на тази визия, но не е враждебно към Израел.
САЩ вероятно ще представят споразумението като пример за споделяне на отбранителната тежест и намаляване на зависимостта от Вашингтон, което е в съответствие с исканията на Доналд Тръмп. Турция и Саудитска Арабия се разглеждат като възходящи средни сили, които се опитват да повлияят на геополитическата система в Близкия изток за защита на собствените си интереси.
Споразумението отразява промени в американската политика, като „доктрината на Картър“ вече не е единствената основа. Въпреки че САЩ приветстват регионални споразумения за сътрудничество, те трябва да не заемат враждебна позиция спрямо Израел. Споразумението не означава непременно опит за замяна на САЩ, а по-скоро изграждане на капацитет за защита на интересите, особено предвид неспособността на Вашингтон да предотврати регионални конфликти и да контролира определени сили.
По информация на 24 часа.
